18 abril, 2022

Poemas al muchacho azul

de Aleksandar Vutimski | Rescates, Traducciones

 
Versiones de Marco Vidal González
 
 
¿Por qué?

¿Por qué me acaricias mis manos tú?
¿Por qué tan serenamente besas las palmas de mis manos?
¿Por qué sonríes en silencio
mientras me tocas la mano?

¿Por qué junto a mis labios respiras
en la esquina junto al silente mostrador?
¿Por qué tan sigilosamente bailas tú
al anochecer mientras llueve?

¿Será esta noche lluviosa y azul
en la que nos hundamos ebrios en el silencio?
Bajo la sombra en la oscuridad de algún parque,
¿gemiremos abrazados de nuevo los dos?

¿Por qué en esta vieja taberna siempre
me buscas tú y yo te busco solo?
Solo de día pero sediento de noche
sediento de tu voz, de tu baile, de ti…

Siéntate a mi lado ahora… Baila más conmigo…
…Aunque caiga rendido…
El tabernero mañana me dirá en voz baja:
“De nuevo está usted solo, amigo, ¿por que?”
 
 
Защо?

Защо ме милваш по ръцете ти?
Защо целуваш дланите ми тихо?
Защо така безшумно се усмихваш,
когато ме докосваш по ръката?

Защо до мойте устни дишаш ти
във ъгъла до кроткия тезгях?
Защо безмълно ти танцуваш в здрача,
когато дъжд над кръчмата вали?

И в тази ли дъждовна, синя нощ,
пияни ще потънем в тишината
под сянката на някой тъмен парк,
прегърнати ли пак ще стенем двамата?

Защо във тази стара кръчма винаги,
винаги ме търсиш ти – и аз те търся сам?
Самотен през деня, но жаден нощем –
за твоя глас, за твоя танц, за теб…

Седни до мен сега… Танцувай с мене още…
…Дори да падна изтощен…
Кръчмарят утре ще ми каже тихо:
«Вий пак сте сам, приятелю – защо?»
 
 
 
 
Poemas al muchacho azul

1.

El muchacho de plata, aquel de las boinas azules
y las charreteras, resultó ser un sueño.
Que me halle hablando con gatos y estrellas
posiblemente al ron se deba.

Yo no he vivido en un patio entre árboles
bajo nubes y anaranjados atardeceres.
Para el muchacho de plata cogí yo el retrato
del negro del calendario francés.

Borrachos y dorados ángeles he anhelado.
No ha llovido, pero la lluvia yo he oído.
En la oscuridad atardeceres yo he presenciado
y no son manos lo que he besado, sino farolas…

Desde el azul yo mismo he contemplado
labios y ojos imaginarios,
tazas vacías, lágrimas y bailes…
He estado ebrio y entiendo que he estado loco.
 
 
Стихотворения за синьото момче

1.

Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.

Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.

Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове…

От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц…
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
 
 
 
 
2.

Ya no te espero… ¿Marcharás tú
junto al sol que se escabulle?
Acaso de nuevo serás ocaso tú
sin llamas, sin sangre ni lágrimas…
Viaja, fúndete en el crepúsculo, saluda a la lluvia.

No soy yo quien te besa, no soy yo el que llora de nuevo, ni siquiera quien sonríe.
…¡Me temo que solo has sido un ángel imaginario!
Y tú eres ocaso.

Pero el muchacho azul no ha sido
Muchacho de gorro azul y plata
con ojos de baile sureño,
aquel ebrio muchacho que de lejos susurra: Sasha
Y esta noche
…Ay, la vieja farola me llevaba a la iglesia
bajo el horizonte nocturno.
Cúpulas de niebla, cúpulas de luna e invierno.
Yo también he caído en la nieve
bajo dos fríos y mudos ojos…
¡Policía! ¡Policía!
Sálveme de mis recuerdos.
¡Policía!
Haz que el día tenga lugar…
Pero voy a llorar…

Es posible que el muchacho azul haya existido.
 
 
2.

Не те очаквам вече… Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи…
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
…Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.

Но синьото момче не е било
Момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша –
И тая нощ –
…Ах, старият фенер ме водеше към черквата
под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни…

Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден…
Но аз ще плача…

Възможно синьото момче да е било.
 
 
 
 
Jubilosos cielos

No sufras por ser diferente
ni por no parecerte a los demás.
Como ves, los niños corren
siguiendo las nubes que se fugan.

Ama al viento, al agua:
anda, toca y canta con la lluvia.
Y a través del sinfín del mundo
baila tú solo en la oscuridad.

Tus ojos verán el azul,
inmenso y bello cielo…
Y en este desierto de la felicidad
muchos colores emergerán…

Junto al universo tú vivirás
y los árboles florecerán:
al igual que la gente crece
al igual los continentes se mueven.

En tu madurez tú solo aparecerás
apaciblemente entre la gente
y con simples palabras les hablarás
de los jubilosos cielos.
 
 
Весели небеса

Не се сърди, че си различен,
че не приличаш на околните.
Ти виждаш, че децата тичат
и гледат бягащите облаци.

Обичай вятъра, водата –
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

Очите ти ще гледат синьото,
огромно, хубаво небе…
И в тая весела пустиня
ще се зараждат цветове…

Ще заживееш със вселената
и дървесата ще цъфтят –
тъй както хората растат
и се променят континентите.

А в зрялата си възраст сам
ще слезнеш кротко между хората
и с прости думи ще говориш
за веселите небеса.
 
 
 
 
¿Llegaré a vivir algún día?

La luna se acerca a la ventana
justo cuando las agujas del reloj se detienen.
La luna desciende sobre una nube dorada
y sobre la cornisa se asienta frente a ti.

La luna es tan fría como yo,
pero tú nunca me has visto de noche…
Lentamente por las paredes me subo,
mientras tus manos yo toco, permanezco en silencio,
mudo y frío como la luna.
Entonces no debes moverte tú…

La luna deambula solo en noches taciturnas.
¿Verdad que no la has visto de día?
De día yo soy como ella:
un mero reflejo, infinito y pálido,
apenas reconocible e innecesario.

En la mudez de la noche quiero yo que me veas,
y que desciendas sobre mí, pero no sé yo
si con el roce tuyo
me esfumaré como polvo de luna.
 
 
Ще живея ли някога

Луната на прозореца дохожда,
когато спрат стрелките на часовника.
Луната слиза върху златен облак
и сяда на корниза срещу тебе.

Луната е студена като мене,
но ти не си ме виждал нощем никога…
Аз се катеря бавно по стената,
ръцете ти докосвам и мълча,
безмълвен и студен като луната.
Тогава ти не трябва да се движиш…

Луната скита само в тихи нощи.
Нали не си я виждал през деня?
Но през деня аз сам съм като нея –
едно безкрайно бледо отражение,
едва забележимо и ненужно.

В безмълвна нощ аз искам да ме видиш,
да слезеш върху мене, но не знам
от твоето докосване дали
не ще се свърша като лунен дим.
 
 
 
 
Un recuerdo nocturno

Hacía mucho tiempo que no te veía.
Y hoy tú pasaste por la calle desvanecida.
Sobre ti el cielo, alumbrando en la oscuridad.
¿Escuchaste tú mi grito taciturno y doloroso?…

Tus ojos son azules, azules como nunca…
Tus ojos en mí han fijado su mirada.
Y los lirios en el crepúsculo se han inclinado
para escucharnos en el parque charlar.

¿Acaso alguna vez me recuerdas?…
No lo sé, pero yo nunca te olvidé.
Los días van pasando, aburrida y silenciosamente.
Sin darme cuenta empecé a vivir junto a mis recuerdos…

¿Junto a quién pasearé ahora por las noches?
Soy diferente a los demás.
¿A quién le hablaré de versos, de poesía,
dónde me detendré cuando esté triste,

cuando sufra, cuando tenga frío?…
Intentaré vivir solo.
¿Pero la alegría de que el sol sobre mí se halla
podrá acaso lograr apaciguar mi juventud?
 
 
Вечерен спомен

Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето.
А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?…

Очите ти са сини, както някога…
Очите ти във мене са се вглеждали.
А криновете в здрача се навеждали –
и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?…
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават.
Аз неусетно заживях със спомени…

С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил,
къде ще спра, когато ми е сиво,

когато ми е скръбно и студено?…
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мен е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?
 
 
 
 
La Europa depredadora

El mundo estallando y nosotros ensordecidos,
abrumados por las noticias, los discursos, los eventos.
Las noticias vuelan como un rayo.
Y tú ajeno ante este panorama.

Europa pierde su aliento por la destrucción,
asolada bajo banderas de guerra.
París está muerto. Londres desolado
se derriba por todos los tiempos.

Un desagradable líder fanático
traza una cruz sobre los dos polos.
Ya está decidido que desde hoy mismo
lo que Europa necesita no son libros, sino bayonetas.

¿Qué más da que de este mismo aire aquí
hayan respirado Rembrandt, Kant y Dostoyevski?
Con una bayoneta Europa apunta decidida
a su propia cultura y a su progreso.

¿Será en el oeste donde la puesta de sol acontezca,
o un nuevo mundo bajo los estruendos nacerá?…
El mundo estallando y nosotros ensordecidos,
una desgracia, que ante todo nos hayamos vuelto impasibles.
 
 
Европа – Хищница

1.

Светът гърми и вече оглушахме
от новини, от речи и събития.
Светкавично връхлитат новините.
И ти към всичко вече безучастен си.

Европа губи дъх от разрушения,
за стотен път под бойни знамена.
Париж е мъртъв. Лондон в запустение
събаря се за всички времена.

Един водач грозен и фанатичен
чертае кръстен знак до двата полюса.
Решено е, че днеска не от томове
Европа се нуждае, а от щикове.

Какво, че тоя въздух тук са дишали
Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?
Със щик Европа сочи убедително
на своята култура и прогреса си.

Дали ще бъде залезът на Запада,
или нов свят под гръм ще се роди…
Светът гърми и вече оглушахме,
уви, за всичко станали безчувствени.
 
 
 
 
2.

Ellos eran pequeños pero tu ferrocarril
y tus ciudades han construido.
Tu tierra en búsqueda de minerales han excavado.
Con tractores, palas y heroísmo
han surcado tus tierras, tus llanuras,
con la esperanza de que nunca los patearías
ni los ignorarías como a tristes y malvados hombres:

tus trabajadores, oh, Europa.

Y así ocurre: que por tus pecados estás pagando.
Habiendo olvidado que existe la justicia,
mimada, sotisficada y avariciosa,
el oro de los continentes tú has chupado.
Has robado dátiles y diamantes,
cacao, fruta, hierro, carbón,
a cambio de una miseria los has saqueado
frente a los ojos de las mulas de carga:

tus trabajadores, Europa.

Ahora aterrada y patética te escondes
en las oscuras mazmorras de Londres.
Ya no bostezas de aburrimiento detrás del abanico,
no escuchas jazz y no, ya no bailas más.
Los estallidos son ahora tu música
y los incendios tu digno atrezo.
Pero otra vez, por desgracia, por tí mueren
bajo el resonante estruendo de las bombas, desgarrados:

tus trabajadores, oh, Europa.
 
 
2.

Те бяха много малки, но строеха
железниците твои, градовете ти.
Дълбаеха земята ти за руда.
Със трактори, с рала и героизъм
пореха угарта ти, равнините ти,
с надеждата, че няма да ги ритнеш,
да ги отминеш като жалки псета –

работниците твои, о, Европа.

И ето, ти изплащаш греховете си.
Забравила, че има справедливост,
разглезена, изтънчена и алчна,
ти смучеше злато от континентите.
Обираше фурми и диаманти,
какао, плодове, желязо, въглища,
подхвърляйки едно мизерно су
в очите на товарния добитък –

на твоите работници, Европа.

Сега се криеш жалка и уплашена
във тъмните подземия на Лондон.
Не се прозяваш скучно зад ветрилото,
не слушаш джаз и вече не танцуваш.
Гърмежите сега са твоя музика,
пожарите – достойния ти декор.
Но пак, уви, заради тебе мрат
под грохота на бомбите разкъсани –

работниците твои, о, Европа.
 
 
 
 
3.

Yo no detesto a tus pueblos.
Y creo que ya agonizas.
Y no será sobre la tumba de tus trabajadores
donde logres acabar con tu oficio depredador.
Estas manos, que todo construyeron,
para demolerlo servirán
y toda la tierra distinta será.

Eh, Europa, mátame… Mátame, bruja.
Sobre tus calderas de sangre y oro
yo respiraba alcohol vaporizado.
Bailaba, cantaba, escribía versos.
Y aquí estoy ahora, mírame, más viejo que tú
y al igual que tú, amenazado de muerte.

Los listillos al leer mis versos sabiamente
sonreirán. Luego los ignorarán.
Poeta reaccionario, exclamarán.
Por enésima vez no desaprovecharán la ocasión
de charlar sobre fundamentos y posiciones.
Ellos seguirán discutiendo sobre Hitler
y viviendo en su estética sublime
de panfleto de barrio.

Oh, Europa depredadora, tú tienes hijos:
un rebaño de imbéciles parlanchines.
Oh, Europa, deja que al menos ellos sirvan
de abono para un fructífero y deseable futuro.
Retuércete, muere y maldice.
Eh tú, bruja… ojalá toda la gentuza
se extinga junto a ti.

Yo ya tengo de qué morir…
 
 
3.

Аз не презирам твоите народи.
И вярвам, вече ти агонизираш.
Не връз трупа на своите работници
ще свършиш свойто поприще на хищница.
Ръцете, що изграждат, ще рушат
и цялата земя ще стане друга.

Но мене ти уби, Европа-вещица.
Над твоите котли със кръв и злато
аз дишах алкохолни изпарения.
Танцувах, пеех, пишех стихове.
И ето ме сега по-стар от тебе,
и като тебе застрашен от гибел.

Умниците над мойте стихове
ще се усмихнат мъдро, ще отминат.
„Поет реакционен“ – ще продумат.
За лишен път не ще пропуснат случая
да поприказват за надстройки, бази.
Ще продължават да спорят за Хитлера.
Ще си живуват в своята възвишена
естетика на уличния позив.

Европа-хищница, ти имаш синове –
стада многоприказващи и тъпи.
О, нека те да бъдат тор поне
за по-добро и плодоносно бъдеще.
Гърчи се ти, умирай и проклинай.
Дано сганта ти с теб издъхне, вещице.

А аз ще си умра от свойта рана.
 
 
* Los presentes poemas fueron publicados originalmente en el libro bilingüe El muchacho azul (2020).

 


Aleksandar Vutimski / Svoge, Bulgaria, 1919-1943. Poeta. Casi toda su familia se vio afectada por tuberculosis y, siendo pequeño, se mudó a Sofía. Estudia Filología Clásica en la Universidad de Sofía. Es considerado uno de los poetas búlgaros más significativos, aunque es poco conocido. Su poesía está dedicada a la ciudad y al amor en la que domina una visión del mundo nostálgica y melancólica. Se encuentra entre los primeros autores búlgaros en tratar la homosexualidad y la estética en su obra. No logró publicar ningún manuscrito durante su corta vida, aunque algunos de sus poemas fueron publicados en revistas literarias de la época como Zlatorog. Ha sido objeto de estudio de numerosos críticos literarios búlgaros. Su poesía y su prosa, así como sus ensayos sobre estética y moral, han sido publicados en diversas ocasiones en Bulgaria. Muerió en 1943 en un sanatorio de Yugoslavia a la temprana edad de 24 años.


Marco Vidal González / Sanlúcar de Barrameda, España, 1995. Poeta, traductor y bulgarista. Se graduó de Lenguas Modernas y sus Literaturas con mención en Lenguas Eslavas en la Universidad de Granada. Escribe en el blog literario “La Tortuga Búlgara”. Ha traducido Nueva Poesía Social. La Antología (2020), Muchacha blanca (2020) de Vladimir Sabourín y El muchacho azul (2020) de Aleksandar Vutimski.